Въпреки молбата й не успях да заспя. Не си намирах място. Леглото ми се струваше крайно неудобно, лекият пролетен вятър, който нахлуваше през отворения прозорец ме караше да потрепвам, а лунната светлина дразнеше очите ми.

Тя ми бе казала всички онези неща и аз й вярвах, но все още мислех, че не заслужавам любовта й. Не заслужавах нея, защото се провалих. Провалих се в живота. Провалих се като син. Като най-добър приятел. Провалих се и като гадже. 

Яростно премахнах завивките от тялото си и се изправих. За момент ми причерня, но след секунда това отмина. Бях ядосан. Ядосан на себе си, защото не можех да се справя с емоциите си. Не можех да контролирам чувствата си и това.. това ме съсипваше. Исках да се махна. Да избягам от носталгията. От спомените. От тъгата. 

Взех първото нещо, което видях и го запратих към стената. Нощната лампа се сблъска с твърдата повърхност и се разби на хиляди парчета. Точно като мен.

-          Мразя те, Джеймс. Мразя те. – изкрещях и ударих стената. Кокалчетата на ръцете ми започнаха да кървят, ала аз не спрях. Удар. Кръв. Още един. Още кръв. Не бях способен да спра. Не исках да спирам.

-          Джеймс, какво по дяволите правиш? – Не обърнах внимание на човека стоящ до вратата. Вместо това взех стъклената ваза и хвърлих и нея. – СПРИ! – извика Колин и се приближи до мен.

-          Умирам. – прошепнах. – Това правя. Просто умирам. – запелтечих. Той  се приближи до мен и ме прегърна силно. Заплаках.

-          Шшт. Тихо. Тук съм и няма да те оставя, чу ли? Просто се успокой. Ти не си сам. – каза тихо. Отпуснах се в ръцете му. Затворих очи и усетих как умората надделява. 

…

Отворих очи и премигнах няколко пъти, за да свикна със светлината. Опитах се да се изправя, ала силната болка в главата ме накара да легна отново.

Въздъхнах и спомените от снощи нахлула в главата ми. Избликът ми на гняв. Нищо от това не трябваше да се случва. Не трябваше да избухвам така. По-лошото, обаче, е, че не знам защо се случи. Нямам ни най-малка представа какво ме прихвана, ала се чувствах наистина ужасно. Сякаш някой ме бе сритал в стомаха. И продължаваше да го прави. Сякаш изтръгваха сърцето ми. 

Прокарах ръка през косата си и забелязах засъхналата кръв и раните, причинени от борбата ми със себе си. Гласът в главата ми казваше, че всичко е по моя вина. И бе прав, макар че не ме познаваше наистина. Не знаеше нищо за мен, но и ме разгадаваше като отворена книга. Мразех това. Мразех, че съм толкова предсказуем. Мразех, че съм толкова чувствителен. Толкова раним. Не биваше да е така. Аз трябваше да съм силен. Но уви – не бях. Бях просто слабак. Привидение. Или може би сянка? 

Чудовището в мен растеше с всеки изминал ден. Ставаше все по-могъщо и не можех да го спра. Губех се в тъмнината, която то излъчваше. И до някаква степен това ми харесваше. Тя бе уютна. Тя бе способна да ме докара до лудост, но и да ме успокои. Приютяваше ме в топла прегръдка. Обещаваща спокойствие и сигурност. Обещаваща любов. Нужно бе единствено да я последвам. Да й се доверя. 

-          Заспивай, дяволе. Заспивай и не се буди. – прошепнах и затворих очи. Исках всичко това да приключи колкото се може по-скоро. Да се отърва от тази болка. 

Вратата на стаята ми се отвори и Колин и Лизи влязоха.

-         Как си? – попита най-добрият ми приятел, но аз не казах нищо. Нямах желание да говоря. Исках да ме оставят намира. Исках да бъда сам.

-         Джеймс.. скъпи.. – Лизбет несигурно хвана ръката ми. – Какво се случва с теб? – попита тихо. Погледнах я и се засмях. Силно и фалшиво. Толкова фалшиво. Точно като мен. Аз съм просто един фалш.

-         Нищо. – отговорих просто и се обърнах на другата страна. Няколко сълзи се търкулнаха по лицето ми. Не си направих труда да ги изтрия. Оставих ги да се стичат. – Не се случва нищо. Аз.. – поех си въздух. – съм просто една развалина. 

Можех да усетя болката им. Наранявах ги с безразличието си. Можех да усетя как ме гледат. Погледите им – изпълнени със съжаление. Опитващи да разберат какво ми става и защо се държа по този начин. Е, нека ви изненадам. И аз не знам. Нямам представа. Объркан съм. Прекалено объркан, за да се изправя и да живея нормално. Отдавна вече нищо не е нормално. Преди шест години всичко изгуби своя смисъл. И аз, глупакът, си помислих, че нещата са се наредили. Че най-сетне мога да пусна миналото си да си върви и да бъда щастлив. Но това се оказа невъзможно. Отредено ми е да страдам. Защо, Господи? Никому нищо зло не съм сторил. Никога, никого не съм наранил. Защо ме наказваш така, Боже? Грешен ли съм?  

Трябваше да се махна. Да отида някъде далеч от тук. Далеч от тази стая. Далеч от тези хора. Да остана сам. И да помисля. Да реша какво да правя от тук нататък. Не можех да остана тук. Не исках.

Изправих се готов да напусна стаята си, но Лизбет хвана ръката ми. Не преплете пръстите си с моите, но ги доближи до устните си и целуна разранените ми кокалчета. Парещият й дъх изгори кожата ми, но ме накара да се отпусна. Погледнах я в очите. Онзи блясък бе изчезнал. Сега те бяха.. празни?!  И чак тогава, когато не го забелязах осъзнах, че я боли, когато ме вижда такъв.

Усмихнах се накриво и я прегърнах силно. Поех от аромата й.

-          Моето момиче! - прошепнах в ухото й и целунах косата й. - Моето красиво момиче. - доближих устните си до нейните.

-          Е, аз.. мисля, че телефона ми звъни. До скоро, гълъбчета. - каза силно Колин, но знаех, че лъже. Телефона му не звънеше. Просто искаше да ни остави сами. Трябва да му благодаря по-късно, нали?

Лизбет се засмя тихо, но след секунда отново стана сериозна. Погали бузата ми с върха на пръстите си. Въздъхна и допря челото си до моето. Чувах сърцето й, което в този момент биеше прекалено силно. И учестеното й дишане. 

-          Обичам те, нали знаеш? - поде, а аз кимнах. - И искам да ми кажеш, ако нещо не е наред. - не бях готов да й споделя, защото мислех, че ще се присмее на слабостта ми. Аз съм мъж и от мен се очаква да съм силен, а не да плача като малко момиче, нали така? - Искам да говориш с мен за всичко, Джеймс. - замълча. - Искам да знам какво се случва в главата ти и какво те кара да страдаш. – пое си въздух. – Не понасям да те виждам наранен. - Не казах нищо. Нямахме нужда от думи. 

...

„ Еси неспокойно се въртеше в леглото си. Отново не можеше да заспи. А и не искаше. Сънищата отдавна не бяха добро място за нея. Той се появяваше винаги. И всичко от онази сутрин се повтаряше.Сънищата връщаха всичко, което той й причини и караха кожата й да настръхне. Тя се страхуваше. Страхуваше се, че той ще я потърси отново. И ще й направи далеч по-лоши неща.

Часовникът тиктакаше, а ужасният му звук огласяше стаята и побъркваше момичето. Тя се изправи и бързо се придвижи до стената. Грабна часовника в ръцете си и извади батерията. В стаята настъпи тишина. Нещо, от което тя се нуждаеше.

Обстановката в момента бе някак зловеща. Клоните на дърветата, които се поклащаха под контрола на вятъра и дращеха по прозорците. Луната, която се издигаше високо в небето и едва осветяваше стаята. И тази тишина. Тази мъртвешка тишина.  Всичко това караше Еси да се оглежда постоянно. Чувството, че някой я дебне се завърна отново в гърдите й и тя преглътна тежко. Последният път това чувство не вещаеше нищо добро. Последният път, когато усети, че някой я наблюдава се появи той и направи неща, които тя не успя да забрави.

Бързо се върна в леглото си и се зави през глава, забранявайки си да мисли за онази сутрин, ала това сякаш бе невъзможно. Все още чуваше гласът му в главата си.

-          Красиво утро, нали любов? – й бе казал той, а след това бе напуснал къщата й, оставяйки я шокирана, изплашена и наранена. 

Вратата се отвори, скърцайки. Момичето притаи дъх. Не искаше да напуска убежището си, защото знаеше. Усещаше го. Можеше да познае парфюмът му. Той се бе върнал. Бе я посетил отново и тя всячески се опитваше да не се движи. Сякаш това щеше да го отпрати. Ала той можеше да види как тялото й трепери, дори когато в стаята цареше непрогледен мрак.

-          На криеница ли ще играем? – попита Тайнствения господин, а гласът му разби тишината. Пулсът й се ускори, сърцето й спря да бие за момент. – Така да бъде, красавице. – засмя се гръмко и с бързи крачки се приближи до леглото. Спря за момент само, за да светне лампата, прилежно поставена на нощното шкафче, а след това издърпа завивката.

 Еси затвори очи. Не желаеше да вижда зловещата му усмивка. Не искаше да оглежда прекрасното му, ала тъй зловещо лице.

-          Дочух, че си била непослушна и дойдох да те накажа. – проговори отново той, събличайки дрехите си и събувайки обувките си. Легна върху нея и хвана тениската й, разкъсвайки я. Погали нежно корема й, а миг по-късно грубо стисна гърдите й. Ес изстена, а това го възбуди. Премахна и късите й панталони, а след това и бельото й. Сега тя стоеше напълно гола и изплашена под него. Все още държеше очите си затворени. Не смееше да ги отвори. Не смееше дори да диша.

Ръката му се спусна надолу по тялото й и той погали клитора й. Неочаквано вкара два пръста и започна да ги движи бързо, причинявайки й болка. Скоро ги извади и доближи члена си. Рязко навлезе в нея, карайки я да извика силно. Това го мотивира да продължи. Движеше се прекалено бързо, непозволявайки й да се адаптира към болката и да свикне с нея. Дори за момент тя не изпита неговото удоволствие. Гърчеше се под тялото му, докато той оставяше мокри следи по нейното. Мразеше го от дъното на душата си, а дори не го познаваше. Ненавиждаше го. Искаше той да я остави намира, ала знаеше, че това няма да се случи скоро. "

Оставих книгата на нощното шкафче.

-          Защо си толкова безчувствен? – попитах, ала знаех, че Тайнственият господин не може да ми отговори.